Kamelia Spassova

The book deals with the tension between literary examples and exemplary works in philosophical and theoretical research.
The philosophical, as well as the theoretical discourses, like to give examples to illustrate complex ideas, theses, concepts or intricate metaphysical questions. When the examples are literary works, the problem of their usage becomes part of the field of theory and history of literature. None literary work is once and forever bound to one particular theoretical paradigm. On the contrary, once introduced into the order of the discourses about literature, the relevant work distributes an unexpected vitality in the dispute between the different literary schools and trends, concerning the problem: what exactly is that work of art an example of.
The crucial concept of the present course is the example and method of exemplification. The exemplification as an event is divided into two modes. In the first mode, the meta-discourse is searching for its most appropriate example: the example prepon. The event of the illustration is constructed in the very bonding by this particular theory and that particular example. The example is representative of the concrete philosophical concept or paradigm, so even the philosophical thesis could hardly be constructed without the specific example. The power of the paradigm generates the example and vice versa the example more the philosophical construction more plastic, dense and intensive.
Constitutive for the first mode of exemplification is the case with the "Poetics" by Aristotle and "Oedipus Rex” by Sophocles, or the case of the "The Phenomenology of Spirit” by Hegel and "Antigone". Тhis mode produces exemplary works not just as universal rules, but as an inextricable link between the particular theory and the concrete literary work.
The second mode problematizes and deconstructs the clear distinction between a philosophical argument and a literary work. It is seen as writing and speaking on the very edge of the philosophical and the literary in which the philosophical concepts are contaminated by the figurative potential of their illustrations. Plato and Nietzsche are an exemplification for the second mode. As a third step, the seminar will observe the method how both modes produce and actualize the concept of exemplary and exemplary work.
The general framework of the course is outlined in the intersection between philosophy and literature. In the forming of the separate themes for the classes is used the following pattern: one particular philosopher reads a particular literary work. With the examination of the concrete cases, the point is to be shown both the strength of the exemplification as well as the inevitable lapses, lacuna, gaps and overinterpretations in each illustration.

The paper explores the divergent concepts of mimesis in the works of Bulgarian orthodox Marxist philosopher Todor Pavlov and Yuri Lotman, founder of the Tartu-Moscow Semiotic School. With his Theory of Reflection, completed in Moscow in 1936 as an elaboration of Lenin’s ideas of knowledge, Pavlov became one of the major proponents of the understanding of mimesis as reflection, which for decades defined the dogmatic Marxist-Leninist aesthetics in Eastern Europe. Beginning with the 1960s, Lotman’s conceptualization of dual code structures begins to work in the direction of reloading the mimetic theory beyond the official discourse. Lotman explicitly states that his methodological wager is an attempt to join the formal-structural paradigm of Roman Jacobson and the contextual-dialogical paradigm of Mikhail Bakhtin, which makes his position a synthesis of the two schools that challenged the theory of reflection dogma.

Lotman explicitly affirms that his methodological wager is an attempt to join the formal- -structural paradigm of Roman Jacobson and the contextual-dialogical paradigm of Mikhail Bakhtin. Lotman conceives the structure of the text as heterogenous just because it is at least dually coded, while semiosis is exactly the process of this inner hybridization, which has a creative potentiality. My paper will examine the dual coded structure of Lotman in the light of early Kristeva distinction between semiotic and symbolic function. I will examine the influence of Lotman in Kristeva’s works in the context of the 60ies.

"Мимесис и рефлексия: огледалата в българското литературознание", -  Надмощие и приспособяване : Сборник доклади от Международната конференция на факултета по славянски филологии 24-25 април 2017г. : Т. 1-. състав. и ред. Диана Атанасова, Мария Калинова, Надежда Александрова, Красимира Алексова, Румяна Л. Станчева, и др.Т. 1. Литературоведски четения в чест на 80-годишнината на професор Никола Георгиев, София: Университетско издателство, 2018, 362-374.

The paper focuses on the mirror as a metaphor in the Bulgarian literary studies by means of which contradictory concepts of literature in terms of its mimetic activity crystallize. The term mimetic reflection was in circulation in the Soviet Union at that time as one of the key concepts of the dogmatic Marxist-Leninist aesthetics and especially of Todor Pavlov’s theory of reflection, in which literature is seen as a realistic reflection of reality. A detachment of reflection theory can be traced in the works of Nikola Georgiev. In his theoretical works the mirror functions as a metaphor for the intertextuality and self-reflexivity as the ability of the literature to refer to its own techniques, its own process of creation and its own fictional status. In such direction is read the mirror metaphor in the works of Kleo Protohristova and Miglena Nikolchina.

Keywords: mimesis, reflection, mirror, self-reflexivity, intertextuality
Мимесис и рефлексия: огледалата в българското литературознание

Докладът се спира на огледалото като метафора в българското литературознание, през което кристализират противоречиви концепции за литература с оглед на миметичната дейност. Догматичната маркситко-ленинистка естетика в лицето на Тодор Павлов налага клишето за литературата като отражение на действителността. Отталскването от това разбиране може да се проследи в работите на Никола Георгиев. При него огледалото функционира като метафора за саморефлексивносивната способност на литературата самa да посочва техниките за своята направа, да обсъжда похватите за конструирането на собственото си фикционалност. В този ключ могат да се четат и огледалните употреби в работите на Клео Протохристова и Миглена Николчина.

Ключови думи: мимесис, рефлексия, огледало, саморефлексия, междутекстовост

Uncanny valley (不 気 味 の 谷 ) is a notion introduced by the Japanese robotics professor Masahiro Mori in 1970. The basic claim of his hypothesis states that the anthropomorphic machines cause uncanny effect due to their imperfect resemblance to the human. Humanoids seem almost like people, but exactly the distance of this almost provokes hot debates. There are two trends in robotics, animation, architecture, and computer games. The first trend seeks to overcome the uncanny valley, constructing such an incredible machine that perfectly mimics human actions. The second trend – Masahiro Mori takes this side – consciously constructs non-anthropomorphic machines. The machine’s appearance, structure, shape, proportion of the parts, and motion must be visibly different from the human ones. The term uncanny valley appears in a European context soon after its introduction, due to Jasia Reichardt’s translation in 1978. She is an art critic and curator who is interested in the role of cybernetics in art. The joint between the uncanny valley in robotics and the legacy of Freud and Jentsch is established with this translation at the intersection point between aesthetics and science. This link opens new fields to theoretical and aesthetic imagination.

Keywords: mimesis, uncanny, uncanny valley, Bukimi no Tani, doubles, mimetic machines, likeness, unconcept, negative anagnorisis, heterogenesis

Uncanny valley (不気味の谷現象) е идея, въведена от японския професор по роботика Масахиро Мори през 1970 г. Хипотезата на Мори може да се редуцира до твърдението, че антропоморфните машини предизвикват обезпокоително-странен ефект поради несъвършената си прилика с човека. Хуманоидите изглеждат почти като хора, но отстоянието на това почти предизвиква горещи дебати. Появяват се две тенденции в роботиката, анимацията, архитектурата и компютърните игри. Едната се стреми да преодолее нечовешката долина, като създаде машина, която съвършено да мимикрира човека. Другата, сред която е собствено и тезата на Мори, поема линията съзнателно да конструирани неатропоморфни машини – техният външен вид, структура, форма и пропорция на частите трябва да са различни от човешките. Терминът uncanny valley се появява в европейски контекст сравнително скоро след въвеждането му, благодарение на превода от 1978 г. на Яша Рейхарт, изкуствоведка и кураторка, която се интересува от ролята на кибернетика в изкуството. Оттук връзката на нечовешката/изродната/ долина с наследството на Фройд и Йенч е установена в пресечената точка между естетика и наука. Изборът да се преведе понятието на Масахиро Мори по начин, който насочва към есето на Фройд и то точно през 70-те на европейска сцена е изключително плодотворно. Тази връзка отваря нови посоки пред теоретичното и естетическо въображение.


Ключови думи: подражанието (mimesis), изродното (unheimlich), изродната долина (uncanny valley, Bukimi no Tani), двойници, автомати, миметичните машини, подобие, непонятно, негативен анагнорисис, хетерогенеза

Камелия Спасова. Платоновата миметична теория у Ж. П. Вернан: примери и парадигми в „Софистът“ на Платон
Платонова теория за мимесиса e разгледана от Ж. П. Вернан като обрат, променящ кадъра от религиозното представяне на невидимото към подражаване на явленията. Този обрат е свързан с промяна в сакралната функция на ритуалните фигури, изобразяващи боговете [xoanon], която разчита на диспозитивите на привилигированото знание. Промяната идва в контекста на античната класика– идолът е изнесен на площада, направен е публичен. Сакралната логика, основана на приватното, е преобразувана в логиката на репрезентацията. Този обрат е разгледан през призмата на Платоновата миметична теория и по-специално през късния диалог на Платон „Софистът“. Статията се спира на въпроса как миметичният обрат изменя модусите, през които функционират примерите и парадигмите за подражание.

Kamelia Spassova
J.P. Vernant on Plato’s Mimetic Theory: Examples and Paradigms in Sophist
In this paper, I will examine the case of Vernant’s approach to the mimetic theory of Plato as the genesis for the division between philosophy and literature. The shift in the social function from sacred invisible to the dialectic of same and different within the space of fictive and illusionary could be examine in Vernant’s thesis on the mimetic theory of Plato. Vernant’s investigation of Sophist maps the differences between the perfect copy, the good reproduction [eikon], the ghostly image [eidolon] and the simulacrum [phantasma]. The last one, being an image without a model, is extremely dangerous for imitation. It could affect and spoil each ideal order. But making a difference between the subject of the philosopher and of the sophist, between the good ruler and the demagogue, between the image and the simulacrum is not an easy task, as we could see in a close reading of Sophist. The exact difficulty of making a minimal difference between things, which resemble each other, is the effect of the double. This effect, its theoretical and political implications and its historical persistence, will serve as a focal point for my study.

Статията се спира на въпроса как миметичният обрат изменя модусите, през които функционира паметта. Отношението на изкуство и памет е въведено чрез паралел между Омир и Платон, между епическия и философският опит да се противостои на забравата: как поетът Омир(Oдисея, XI) и философът Платон (Държавата, X) представят паметта и забравата в подземното царство. Омир, който се обръща към Мнемозина да му припомни образцовите събития, подвизите на герои и безсмъртни, сам ще стане образец за припомняне и подражание. Тази връзка на памет и подходящо за подражание (кой е най-добрият пример, кой е примерът препон) с оглед на една педагогическа практика ще бъде мощно подет от Платон, за да бъде агонално отвоювано правота на философската диалектика сред гъмжилото от съмнителни примери, давани от софисти, оратори, аеди, рапсоди, трагедиографи, комедиографи. На втора стъпка, текстът подема бавно четене на „Софистът“ на Платон, чрез което разделя миметичното на автентичен мимесис и хетерогенен мимесис. Това разподобяване е видяно като условие за възможност пред понятието за двойник в литературата.

Ключови думи: Мнемозина, анамнезис, мимесис, памет, аед, пример, ксоанон, двойник, eikon, eidolon, phantasma, софист, философ

The text with the tautological title “The two scenes: scene within a scene” examines repetition. Here repetition is considered not as a rhetorical figure, but as a metafigure. The two possible aspects of the term metafigure are: first, as a transpositioning structure (Nikola Georgiev) for theoretical observation; and second, as a minimal autopoetic and self- reflexive gesture (Radosvet Kolarov). The paper suggests a third theoretical optic, conceptualized with the dramatic device scene-within-a-scene.

сп.Пирон (академично електронно списание за искуства и култура), Брой 7. БЪДЕЩЕ И ВЪОБРАЖЕНИЕ 01 January 2014, III. Бъдеще и въображение: философски интерпретации

Текстът се опитва да предложи размишление върху кризата на въображението и желанието, която отнема възможността за темпорално проектиране както на утопии, така и на човека като утопия. Есето си поставя три задачи. Първо, да разграничи механизмите на функциониране на желанието и нагона в лаканианска перспектива, според която загубеният обект на желанието (обектът малко а) прави възможно неизтощимото кръжене на нагона. Второ, анализиране на психоаналитичния мит за ламелата, разгледан от Лакан в XI семинар „Четирите основни концепта на психоанализата”, през който да се осмисли отношението на нагона към смъртта към безсмъртното. Трето, разписването на възела органично-инструментално или каква е връзката между въображението и techne.

Всеки път въвеждането на думата е свързано с преводачески бележки и обяснения кое и защо е избрано, но всъщност и какво е изпуснато. Подобни мъчни за превод термини изскачат в цялата история на философията от Платоновите mimesis или chora през Aufhebung на Хегел и Dasein на Хайдегер до différance на Дерида. В процеса на концептуализация при някои пластични понятия се появява остатък, нещо, което не може да се концептуализира докрай – нещо чуждо, непонятно и непреводимо. Случаят с unheimlich поддържа точно подобен хетерогенен срез.
С есето си от 1919 г. „Das Unheimliche“ Фройд въвежда нова естетическа категория, както има красивото, възвишеното, комичното, трагичното, така има и естетическият феномен  unheimlich.

The paper investigates in details Aristotle’s “Rhetoric”, distinguishing two rhetorical methods: the example and the enthymeme. The first one is the method of rhetorical induction; the second is of rhetorical deduction. This clear scheme becomes more complicated when we examine types of enthymemes and types of examples. The text focuses on the cases of enthymeme-example dynamic, demonstrating the lacks and excesses of each method.

“Нeвъобразимото и двойниците между Фройд и Арто” (в съавторство с Мария Калинова)
Текстове и прочити – сборник с доклади от юбилейната Десета национална конференция за студенти и докторанти, Пловдив, 2008 година, ред. Елена Гетова, Дияна Николова, Гергина Кръстева, издателство „Контекст”, Пловдив, 2009, 172 – 179.

Теорията на Аристотел за трагедията в “Поетика” е мета-фактична, нейните постановки се изграждат на готовия свод от вече състоялите се атически трагедии. Нейната поява бележи и залеза на древногръцката трагедия. Съчинението на Ницше “Раждането на трагедията от духа на музиката” (1872) е предвестник, пророк или стимулант за модерното осмисляне на драмата, както и за модерните театрални практики. Концепцията на Ницше е про-фактична, тъй като придвижва или по-скоро задвижва някои явления, които исторически я следхождат. Това, че обектът на изследването при Ницше е тъкмо произходът на трагедията при древните гърци (а не наблюдение върху някакво съвременно театрално състояние), не бива да ни учудва. Ницше идва на сцената с нов метод и нов език, методът е генеалогически, а езикът фигуративен.

Семинарът е чудовището на 80-те, той е събитие, което възпалява монолитния логос на комунистическата директива, от него тръгват всички еднорози, кентаври, ероси и други демони. Ерос е демонът на свързката, на медиацията между изток-и-запад; между философско-и-поетологично, между утопия-и-хетеротопия. Ерос поразява от дистанция. Какво е това между: нищо. Събитието се нужда от втора стъпка, която ретроактивно да пришие това нищо.

Нарекохме „невидима“ създадената от Мирослав Янакиев, Никола Георгиев и Радосвет Коларов школа, защото тя се различава от традиционните школи, които имат свои манифести, тезиси, пространствени центрове. В същото време тяхната школа, свободна от всякакви белези на институционалност, е повече от видима. Ако има нещо устойчиво в българското литературознание от 40-50 години насам, то е именно в неотслабващото позоваване на техните идеи, теоретични построения и конкретни анализи.
Факт е, че не съществува определение или описание на литературата, което да не е обречено на непълнота и което да не може да бъде оспорено. От друга страна, обаче, те тримата са успявали през годините да улавят своя изплъзващ се предмет до възможния предел, до който това може да бъде постигнато.
Този сборник, посветен на тяхното дело, е възможност съвременното българско литературознание да направи важна крачка към самоопознаването и самоосъзнаването си.

Conference: 6th International EAM Conference, "Realism(s) of the Avant-Garde and Modernism": https://www.uni-muenster.de/Kulturpoetik/en/EAMconference/index.html
Münster/ 5-7.9.2018

Generally the different streams of avant-garde are recognized by the critics as anti-mimetic and opposing to the traditional Realism of the 19th century. The rebellion of the abstract art against the realistic art is observed along with the theoretical rebellion of the formal method against positivistic approach.  Theory and practice are unified by the common denial of the referential function of art and identical representation: the relation between life, nature, reality, context and art is no more naïve and authentic. Jakobson’s introduction of the notion of literariness and the poetic function is seen as parallel to dada experiments with sound poetry, collages and ready-mades, Malevich black square, white square, Khlebnikov’s invention of the zaum language. The imperative of new forms is a widespread fascination in Modernism, the urgent necessity for novelty, and especially for the novelty of forms, is a kind of a novelty fallacy, expressed by Treplyov in Chekhov’s play The Seagull (1895): “We need new forms. We need new forms, but if there aren’t any, it’s better to have nothing.” . The Oedipal narrative of the avant-garde conflict with the previous generation of mimetic realists requires some refinements. Neither avant-garde is simply anti-mimetic, nor realism is strictly mimetic.
The idea of the anti-mimetic mode of the avant-garde art is based on a very narrowed and misleading interpretation of mimesis as an authentic reflection of reality. In the 20th century, the concept of mimesis becomes the contested ground of a clash between mainly two antagonistic paradigms: the Marxist and the formalist one, each of them focused more or less on the extrinsic or the intrinsic factors in production and reception of works of art. This paper will exemplify the clash between the realistic and the self-reflexive paradigm through the figures of Todor Pavlov, Bulgarian orthodox Marxist philosopher, and Roman Jakobson. Pavlov’s Theory of Reflection (Teorija otrazhenija, 1936), became the cornerstone of dogmatic aesthetics for the whole Eastern bloc, concerning literature as a reflection of reality. Roman Jakobson’s early formalist work can be seen as offering avant la letter a critique and an alternative to this type of dogmatic reflection theory of Todor Pavlov and also anticipate Lukác-Brecht debate in the 1930s, the other prominent protagonists, who were arguing on the real realism.

The paper explores the divergent concepts of mimesis in the works of Bulgarian orthodox Marxist philosopher Todor Pavlov and Yuri Lotman, founder of the Tartu-Moscow Semiotic School. With his Theory of Reflection, completed in Moscow in 1936 as an elaboration of Lenin’s ideas of knowledge as reflection of reality, Todor Pavlov became one of the major proponents of the understanding of mimesis as mimetic reflection, which for decades defined the dogmatic Marxist-Leninist aesthetics in Eastern Europe. Beginning with the 1960s, Yuri Lotman’s conceptualization of dual code structures is in the direction of reloading the mimetic theory beyond the official discourse. He explicitly states that his methodological wager is an attempt to connect the formal-structural paradigm of Roman Jacobson and the contextual-dialogical paradigm of Mikhail Bakhtin, which makes his position a synthesis of the two schools that challenged the theory of reflection dogma.

Книгата на Боян Манчев прониква в полето на съвременната философска мисъл през сляпото петно на тази мисъл - тялото, т.е. през самата невъзможност за рационализация, за дискурсивен обмен, за репрезентация. Но не през тялото към субстанцията на нещото (проникване, което цели да постигне нещата, думите, идеите), а към самите изразни или по-точно излазни възможности на тялото. Разсъбличайки концептуалните обвивки, се разтваря активността и актуалността на нередуцируемото тяло, непрекратима потенциалност: тялото-метаморфоза. Да се мисли из това тяло е опитът по обезобразяването на ригидните модели, стройни парадигми, концептуални фосили, опитът да се гледа през това сляпо петно към разноликите трансформации на не/органичното, без/смъртното, не/човешкото, а/политическото. Перформативното съчленяване на език-тяло; концепт-образ; написано-случено превръщат книгата в място на неочаквани преображения, на зрелищно насищане и оргазмени сривове. Нещо (въз)става в “Тялото-Метаморфоза”, но не като органично израстване нагоре, а като пръснатост на органи и неорганични протези.

Introduction to Bulgarian Literature and Culture for the B.A. Course in Slavic Studies at the University of Cologne (Germany).
‘What is happening in the Contemporary Bulgarian poetry’ is the starting point of the presentation. This question is a distant echo of the ‘Was ist Aufklärung?’ question, asked in a Berlin’s monthly issue at the end of the 18th century. The short essay of Immanuel Kant  ‘Beantwortung der Frage: Was ist Aufklärung?’ from 1784 would be perceived from figures such as  Foucault, Adorno and Horkheimer, Habermas as an entrance towards modernity. Such questions and their possible answers imply self-reflexive gestures that give light to and capture the current happening, the ongoing, the amorphous context. They reveal the things that are still in lack of a theoretical framework or a certain historical perspective. This is not a rhetorical question, but one that demands a critique’s effort on coming up with possible answers.

Тази година Лятната школа на β-семинар ще излезе извън рамките на СУ „Св. Климент Охридски“ и София, за да се пренесе на морския бряг на Варвара в арт-къщата за гости „До кея“. Между 1-ви и 6-ти септември 2017 фокусът ще бъде насочен към „Игра на стъклени перли“ на Херман Хесе.